Валма от сив пушек замрежиха гара „София”. Съскаща пара опърли коловоза. Перонът се обърна и наддигна на пръсти. Маслиненоока джебчийка отдръпна ръката си от зеещата чанта на възрастна дама. Пощенският елекрокар загъргори зад линиите и спря. Въздухът се запълни с пронизителен петгласец.
Началникът на гарата намести фуражка и мушна палката под мишница, изпъна снага и отдаде чест. „Отдръпнете се! Влакът идва!”- оповести металичният тенор на мегафона. Множеството се нареди в дълъг шпалир и извърна глава на изток, от където се чуваше великанско пъшкане.
О, Боже! - парният локомотив мачкаше релси. Дефилираше в импозантен ръст. Смолисто чер и зелен, и с тъмночервени колела, обкантени в бяло. Слънцето блесна в никела на безброй тръби. Огромни кулиси кършеха внушителните колела. Лъскав и чист, достолепен, величествен и гръмогласен парният локомотив настъпи последните траверси.
Вик на изненада, страхопочитание и възторг.
130 години след романтичната идея на Жорж Нагелмакерс той дойде. „Ориент експрес” влезе в гарата, изскърца, въздъхна и спря. Остана само умореното му, горещо дихание.-----------------------------
Д-р Максимилян Кастлбаум