"Любов, която е свършила –
не е започвала!"
Не признавам онази любов, от която се ражда омраза,
от която след чудния зов капе някаква болка-проказа.
Не признавам онази любов, през която сърцето ревнува,
през която от птичия зов, вой на вълци се тихо причува.
Не признавам онази любов, за която те карат да страдаш,
от предателства, жлъч и покров. Няма обич без звън и без радост!
Не признавам онази любов – мимолетната, тъжната вялост,
от която си тръгваш все роб и не си нито миг в нея цялост.
И дори да си смъртно ранен, тръгвай бързо – режи и я хвърляй!
Няма обич без всичко простено. И любов, от която да зъзнеш.
Няма нищо прекрасно в неща, от които очите ти мръкват,
от които безмислен деня тръгва вече отдавна обръгнал.
Не признавам, че тази любов струва дните и нощите тежки.
Тя е ресто за вечния зов, разплатило ни всичките грешки.
Дела Раи
wonder
Страхотни стихове пишеш. Благодаря, че те има!
(името на автора тук е вълшебно, с едно щракване и отивате в страна, пълна с красота, чудеса и усмивки)
"Некой саображения", относно т...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Иска ми се малко да си поиграя и да направя една своеобразна интерпретация, но не посмявам, защото ще вложа лични емоции, а никой научен текст не заслужава това.
Но истината в стиха е така ясна, колкото мътна е всъщност на хората.
Колко често съм чувала фразата...любовта умира с времето, страстта угасва след няколко години или е, караме се, но нали всички...
а "няма обич без звън и без радост"
Напоследък все по-често се заглеждам в хората... и ми е мъчно за тях. Как могат да живеят без "звън и без радост"?
Но после поглеждам онези другите, които след толкова дълги години се гледат с бляскащи очи и се посрещат винаги с радост...
Защо едните могат...значи не е принципна невъзможност...значи е проблем, който би следвало да има решение.
Защото
"Няма нищо прекрасно в неща, от които очите ти мръкват,
от които безмислен деня тръгва вече отдавна обръгнал. "